Откъсът е от Глава първа, част шеста на книгата. През 1871 година Захари Стоянов е на двадесет години и става чирак в абаджийски дюкян в град Русе. Майсторът го приема да учи занаят без заплащане, само срещу храна и подслон. Захари Стоянов работи в една стая с още десет калфи. За тях разказва следното:
„Твърде много си претеглих аз от новите другари, калфите и чираците, които, възползващи се от моята простотия, постъпваха с мен както им скимне. Скоро се убедих, че тия последните, макар и да бяха уж граждани, с фесове на главата и някои с панталони, но не стояха по-горе от моите овчари. Напусто аз отварях дума за „Календарът”, „Наустницата”, и „Чудесата на пр. Богородица”, за да покажа своето знание, разбира се. Те не се интересуваха от подобни неща, защото повечето между тях бяха безграмотни. Вечер, преди да легнем, аз ставах да се прекръстя, като всеки християнин, а те се смееха и правеха отзаде ми различни безобразия. Овчарите такива и онакива, но във всяка колиба можеха да се намерят по десетина книги, тревненска икона и дървен кръст, когато в абаджийските одаи нямаше нищо подобно. Та кой измежду абаджийския персонал би се занимавал с четене. Всички киснеха в дебело невежество и разврат... Най-голямото занимание на калфите бяха турските маанета, които те пееха до пресипване, а в празничен ден пиянстваха...”
Няма коментари:
Публикуване на коментар